"Вземете материя и движение и създайте Вашия свят"

Stupid, fuc...g day!!!

2010-03-24T16:36:00.000-07:00

Понякога наистина ми идва да зарежа всичко и да се скрия дори от себе си. Яд ме е, че съществувам в този измислен и мизерен свят, сред тези дребнави и озлобени хорица, които не правят нищо друго освен да вгорчават живота на другите около себе си. Немога да се побера в кожата си колко съм наивна и глупава като продалжавам да вярвам в доброто, да вярвам, че някой ден ще бъда просто щастлива, заради това, което имам и заради тези, които са до мен. Мисията невъзможна!!! Не и в този живот, не тук, не и сега...! Колкото повече хора опознаваш и в колкото и ситуаци да попадаш все се убеждаваш в едно: че си сам, сам сред вълци, готови да те изядат, да те унищожат и да те съсипят.
Хора осъзнавате ли, че мизерията, в която живеем ни прави лешояди. Опропастяваме живота си един на друг и това е единственото нещо, заради което живеем. Мразим, обиждаме, кълнем...кое?!...съдбата си?!...или просто е по-лесно да обвиним някой друг заради това което сме и заради това, което нямаме. Около нас витае постоянно някаква негативна енергия и колкото и да не искаш да я усещаш и да си налагаш чужди емоции...тя толкова повече те обзема. Знаете ли кое е най-лошото...че дори и да се усмихваме едни на други, в момента в който си обърнем гърба започваме да ходатайстваме, да ненавиждаме, да хулим. Колкото и да не ми се иска да я използвам тази думичка, ще трябва да я спомена - лицемерието. И то е навсякъде около нас, наред със злобата и мизерията. И което е по-лошо, дори понякога я предпочитаме пред останалите две. За някои по-лесно е да си лицемер и да играеш роли като сменяш постоянно маската си пред различни хора, отколкото да си кажеш каквото ти е на сърце пред който и когато трябва. Вероятно, защото това ще доведе до огромна вълна от злонамереност и обиди било то преки или не. Е, за огромно мое и на много хора около мен, съжаление, аз не мога да съм лицемер. Не умея да гледам някого в очите и да му се подмазвам, дори и това да е в мой интерес. Не умея да казвам на някого колко го обичам, ако не го чуствам със сърцето си. Не умея да се усмихвам, ако съм тъжна или ядосана. Не умея и да прощавам, въпреки че понякога наистина ми се иска да го направя.

"Спомени, очаквания, обиди, разбити мечти и едновременно надежди..."

2009-12-18T03:59:00.000-08:00

Имам нужда да напиша нещо, но истината е, че не знам точно какво ми се върти в главата. Спомени, очаквания, обиди, разбити мечти и едновременно надежди. Напълно противоречиви чувства и мисли.
Не смятам, че съм противоречива личност, по-скоро съм в такъв период, в който трябва да отхвърля миналото...с един голям замах и да започна да гледам на живота си с розови очила, които до сега не позволявах да си слагам. Странно е да бягаш от себе си, странно е да бягаш от истината, странно е да очакваш нещо, а да знаеш, че то дори няма да ти донесе щастие.
А защо всъщност сме го искали, защо сме се борили да го имаме, защо сме го желали до полуда...може би само сърцето може да отговори, а то е безмълвно. То умее само да тупти и да ни кара да се чувстваме живи...Само? Нима това не е всичко, за което се борим :) И какво се получава...ние живеем заради сърцето си, а то живее заради любовта...ето я и ключовата думичка, която не знам защо не споменах още в началото. Може би се страхувам от нея, може би не искам да я осъзнавам, че я имам, може би се боря да я забравя, а може би просто надлъгвам себе си.
Дори след всички тия редове не можах да подредя мислите си. Самите те звучат объркващо и налудничаво. Но разбрах само едно...причината! Причината, наречена любов. Страхувам се да си призная, че я изпитвам все още. А нима това не трябва да ме радва, нима не трябва да съм щастлива от факта, че обичам, че живея заради нечие щастие. По страшно е ако не я изпитваш, ако всичко ти изглежда сиво и безразлично, ако света спре да се върти...
Може би всичко това е защото ме е страх, че ще я загубя и ще стигна до онази сивота и еднообразие, от което всеки бяга, че ще се превърна в застинал камък, който може само да наранява без да усеща нечия болка или тъга. Ще бъда безмълвна към този, който иска да ме чуе и студена, за този който очаква топлина или може би просто няма да бъда.
Какво стана с розовите очила, които споменах в началото, какво стана с объркващите мисли и чувства...По-добре ще е да спра да пиша. Вглъбя ли се в себе си и всичко отива по дяволите, всичко за което се боря последните дни и месеци. Поемам съдбата в ръцете си, пожелавам си късмет и гордо вдигам глава. Дано Господ е с мен.

"Какво от това"

2009-11-10T10:22:00.000-08:00

Днес се сблъсках с една мисъл, която ме разтърси и ме накара да си събера мислите и да си отговоря на многото въпроси. Реших да я публикувам и коментирам, било то за да я осмисля за пореден път, да я запомня, за да си я повтарям многократно, когато е необходимо или пък просто да накрам и други да се замислят върху себе си и живота си.

Научи се да казваш "какво от това" за неща, които до сълзи болят. Научи се да не съжаляваш, да не страдаш, да не обичаш. Научи се да казваш "не", когато ти се иска да кажеш "да". Научи се да понасяш измяната на приятелството, на любовта, на мечтите. Научи очите си да се усмихват, когато се пълнят със сълзи. Мисли и премисляй, стани машина и когато паднеш да не те боли!!!"

Няма да скрия, че я прочетох поне 10-тина пъти докато вникна във смисъла на всяко едно изречение и го прекарам през собствената си призма. Tолкова вярно, истинско и реално. Нима на всеки от нас не ни се е случвало поне веднъж да ни боли до сълзи, нима не ни се случвало да не искаме да правим нещо, но въпреки това го правим, против волята си. Нима не сме се сблъсквали с предателство от приятел, с несподелена любов и несбъдната мечта. Или поне веднъж очите ни не са се пълнили със сълзи макар и заобиколени от хора, гледайки не втренчено, недоумяващо и състрадателно. Нима веднъж не ни се е случвало да паднем, така че много да ни заболи.
Истината е, че Трябва да сме силни. Светът е пълен с негативи :( Трябва да се изправим дори и против волята си. Трябва да се учим от себе си, от грешките си, от хората около нас. Трябва да се научим да не ни пука, тогава когато най-много ни пука. Трябва първо да се научим да казваме Не на себе си, тогава когато го чувстваме друго яче. След това трябва да се опълчим и срещу хората, да устоим позиции, да докажем, че уважаваме себе си, за да ни уважават и те иначе в противен случай сме потъпкани както от самите нас така и от тях, а удара в този случай е двоен. Трябва да сме предубедени към всеки, който се доближи до нас, който иска да даде приятелско рамо, любяща ръка или просто да потърси помощ. Tрябва да сме предубедени до толкова, че да умеем да запазим разума си, точно тогава, когато ни се иска да го загубим.
...
To be continue

Един миг...,а толкова много въпроси?

2009-11-05T23:24:00.000-08:00

Защо? Защо постоянно живеем в страхове? Защо трябва непрестанно да се страхуваме и да живеем със страха, че тези всички тези страхове може и да не отминат?

Страх от влюбване, страх от обич, страх от избор и вземане на крайно решение, страх от самота, страх от загуба на любим човек, на любима вещ, страх да бъдеш себе си, страх от лицемерие, страх от злоба, страх от непознатия, който те разминава по улицата...Защо страха трябва да присъства постоянно в нашето съзнание, защо му позволяваме изцяло да ни обземе и да се предадем? Защо не спираме да търсим помощ в нечии поглед, в нечии жест? Очакваме някой да изтръгне страха, който се таи в нас самите, като го опровергае или просто ни излъже.
Дали всичко това е заложено още в детското ни съзнание? Или хората сами насаждат това с постъпките си спрямо нас? ...Или просто сами предизвикваме целия този страх и го караме да контролира всички наши действия, мисли и чувства?
Най-грешното, което можем да направим е именно да се отдадем на лоши мисли, отчаяни състояния и меланхолия. И всичко това в резултат на кое? Именно на страха!!! Толкова сме се вманиачили да се страхуваме, че в даден момент чак забравяме защо точно го правим и въпреки всичко непрестанно имаме това чувство на тревожност, макар и да не разбираме защо и от какво е породено то точно в този момент.
А как можем да се отървем от тази черна сянка обзела душата и мозъченцецето ни? Как можем да свалим тези черни скучни и същевременно сковаващи очила и да ги заменим с розовите сърчица, с които да се радваме на света и на хората около нас? Как може да усещаме само любовта около нас и да виждаме само усмивките на хората? Как може сами да накараме някой да ни обича, да ни се радва, да има нужда от нас, да ни търси и да ни намира? Дали отговора на всичко това не е в самите нас? Дали просто не трябва да спрем да мислим за него? А получава ли се това само с желание от наша страна или трябва нещо да ни се случи, да ни разтърси, за да осъзнаем нещата по друг начин? Защо въпреки че се страхуваме от болката ние я търсим и я виждаме във всяко едно нещо което ни се случва и ни заобикаля.
Един миг, в който срещаш нечии поглед, един миг в който изричаш просто дума, един миг, в който чуваш нечии глас, един миг в който взимаш решение...,а толкова много въпроси?

Картини от пресъхнали сълзи

2009-09-16T23:06:00.000-07:00

Опитай се да слушаш тишината,
опитай се да видиш светлина.
Макар потънал ти в мрака,
ще сетиш истинска ръка...
подаваща ти сила, нежност,
пленявайки те с доброта.
Поемайки я с гордост ти си казваш:
"Нима е т'ва реалността...
обгърнала те в сила, нежност...?!"
Не!!!...Това е любовта.

Нещеш ли нейде в мрака черен,
съзряваш мъничка искра.
Дошла бе тя за тебе,
да бъде твоя пътеводна светлина.
Изгря звездица, ето пак,
надежда тебе озарява.
Но видиш ли...тя чезне...Да,
т'ва бе просто тлееща жарава.
Оставяща след себе си в прахта
опепелени, черни, гаснещи в мрака,
студени и безчуствени тела.

Трудно и непримиримо става,
в моменти на тъга и самота,
когато сякаш бил си в ада
и шепнеш гневните слова.

Главя прекланяш, присвиваш устни,
очите вперени в тъма,
търсиш поглед, непринуден,
търсиш пак изгубена душа.

Не знаеш кой си, нито как
да стигнеш пак до светлината,
ръка протягаш,ето пак,
изгаря в пламъци душата.

"Два свята" или просто Една съдба...

2009-09-16T14:38:00.000-07:00

Прочуствени мелодии от българсия фолклор, уникално съчетание на танцови стилове и сценични костюми, завладяваща хореография и невероятни таланти са само част от думите, с които мога да опиша грандиозното зрелище, на което присъствах тази вечер. Както сами се досещате от заглавието, скромно ви описах спектакъла с обновена хореография "Два Свята" на Нешка Робева.

Малко от нас разбираха смисъла на това, което се пресъздаде пред очите ни, а тези които го разбираха, го пресяваха през своя мироглед и го приемаха по свой собствен начин.

Накратко ще ви споделя през моята призма какво описваха тези Два свята : описваха Една съдба - съдба на девойка, бореща се със страха, със себе си, с любовта. Примирението и накрая взема връх над всичко и тя приема своята участ.

Истина е, че всичко което видях ме впечатли до толкова, че ме накара да се замисля над живота си, колкото и налудничаво да звучи. Истина е и че имаме такива таланти в България, които умеят по толкова изящен начин да пресъздадът една история, съдба и дори емоция.

Разбиращи или не посланията на тази знаменита личност, всички ние останахме с притаен дъх, докогато гледахме перфектното изпълнение на всеки един от участниците, чуствата, които изразяваха с движенията си, хъса, с който ни завладяваха.

P.S. Ще си призная нещичко...аз лично се просълзих в момента, в който всички се бяхме изправили на крака и аплодирахме най-сърдечно участниците и главния виновник, за осъществяването на този спектакъл, а именно г-жа Робева. Мисля, че точно в тези моменти тя усеща най-голямото признание за това, което е сътворила до сега и което завинаги ще остане в нашето съзнание и нашите сърца.

Посвещавам първият ми публикуван стих на най-специалния човек в живота ми...моята майка!

2009-09-16T08:05:00.000-07:00

С обич!За теб...

"Две думи нежни, поглед благ,
ръце копнеещи да милват,
безкрайна обич, доброта,
душа дълбока в теб прозират.

Раняванa, ограбвана без край,
от чужда завист, злост човешка,
ти тръгваш си безмълвно и в тъга
забулваш твойта свян злочеста.

Макар погубена от доброта,
ти вдигаш поглед, продължаваш
да пръскаш свойта обич с жар,
да даваш без да получаваш."